КРИЗИС НА ПЛАНЕТАРНИЯ ЦИКЪЛ НА УНИВЕРСАЛНАТА ИСТОРИЯ

КРИЗИС НА ПЛАНЕТАРНИЯ ЦИКЪЛ НА УНИВЕРСАЛНАТА ИСТОРИЯ

А. Д. Панов НИИЯФ МГУ, г. Москва

Превод от руски Т.Колев

Анотация:

Планетарната Универсална история, включваща историята на биосферата и на цивилизацията, представлява последователност от исторически епохи и разделящи ги революции. Революциите образуват сходяща последователност от точки, обладаваща свойството автомоделност. Показано е че очакваната граница на тази последователност е сингулярност – която ще настъпи приблизително през 2020г. Планетарният цикъл от Универсалната история, който продължава вече 4 милиарда години и се характеризира с ефект на ускорение на историческото време, завършва пред очите ни и еволюцията трябва да протече по съвършено друг път.

Въведение.

Малко са тези в които възниква съмнение, че съвременната земна цивилизация се намира на прага на най-тежкия системен кризис./1/ Системният кризис се характеризира с взривообразен – експоненциален или даже хиперболичен растеж на такива адитивни параметри на цивилизацията, като населението, производство на енергия и потребление на невъзстановими материални ресурси. Тъй като характерното време за удвояване на процесите на растеж представлява три-четири десетки години, а по някои показатели и по-малко, то много скоро развитието с такъв темп неминуемо ще се сблъска с проблема за изчерпване на ресурсите. Това се съпровожда също с извънредно усилване на антропогенния натиск върху окръжаващата среда и учестяването на екологичните катастрофи с техногенен произход. Нараства вероятността за използване от терористически организации и от терористи – единаци такива средства за масово унищожение като бактериологическо, химическо и даже ядренно оръжие. Интуитивно е ясно, че ако на земната цивилизация и е отсъдено да преодолее приближаващия се кризис, то това ще бъде цивилизация, която качествено се отличава от съвремената.

В тази статия ние ще се опитаме да покажем, че преодоляването на системния кризис означава излизане не само на историята на човешката цивилизация, но и възможно на цялата четиримилиардна планетарна еволюция на съвършенно нова еволюционна траектория. По точно, ще бъде показано, че старата еволюционна траектория трябва да завърши в най-близко бъдеще, при това това твърдение има прост математически смисъл. Освен това, анализът на характера на съвременния системен кризис на цивилизацията неочаквано се оказва свързан с проблема за произхода на живота на Земята и води до поставянето на ред нетривиални въпроси. В статията съществено се използва системата от понятия, принадлежаща на модела на еволюция на цивилизацията, обоснован от А.П. Назаретяном в неговата книга /2/. На тази система от представи ние ще се позоваваме като на синергитичен модел на историята. Да фиксираме основните моменти на тази концепция.

Човешката цивилизация се развива като единна система. Развитието, въпреки че има векторен характер, т.е. се характеризира със закономерни изменения на такива параметри, като ниво на технологиите, величината на населението и пр. не е гладко. Историята на цивилизацията представлява последователност от сменящи се една друга качествено различни фази или степени на развитие на обществото. Вътрешността на всяка такава фаза представлява, първо, екстензивен растеж по някакакъв параметър ( население, потребление на ресурси ),и, второ, натрупване на потенциал от вътрешно разнообразие в повече. Под вътрешно разнообразие в повече се разбира форма на дейност или организационни структури, които се намират на периферията на цивилизацията и които не играят съществена системообразуваща роля на определения етап от развитието. Екстензивният растеж на цивилизацията приближава еволюционен кризис, когато резервите на екстензивния растеж при даденото ниво на технологии се изчерпва. Дейността на цивилизацията така променя средата на живот, че поставя под въпрос устойчивостта на цивилизацията. В това се състои и същността на ендогенно-екзогенния механизъм на кризиса. Към кризис може да води също така изпреварващото развитие на технологиите в сравнение с нивото на културните регулатори на обществото. Кризис може да предизвика и съчетаването на двата фактора. На предизвикателството на еволюционния кризис цивилизацията отговаря с разпад на подсистемите, които са неспособни да дадат адекватен отговор на кризиса и преход на по-високо ниво на еволюция на подсистемите, които са способни на адекватен отговор. Преходът на по-високо ниво означава революция в развитието на цивилизацията. В този преход съществена роля играе вътрешното разнообразие в повече, натрупано в хода на предидущата фаза на безкризисно развитие. Някой форми на дейност, които не са играли съществена роля вживота на цивилизацията, стават системообразуващи фактори. От гледна точка на синергетиката и термодинамиката, при порехода на по-висока степен на еволюция обществото се оказва в състояние, което е по-далече от равновесие, околкото е било по-рано. За поддържане на такова „устойчиво неравновесие” цивилизацията трябва да изработи съответстващи компенсиращи механизми, сред които най-важни се оказват усъвършенстването на културните регулатори, които противостоят на разрушителните сили на новите технологии. Тези подсистеми на цивилизацията, които не са способни да отговорят на кризиса като изработят адекватни културни регулатори, отпадат от еволюцията, а оцелелите подсистеми притежават по-съвършенни културни регулатори. В това се състои и хипотезата за техно-хуманитарния баланс, който се потвърждава на обширен исторически материал. /2/

Характерен пример на цивилизационен кризис с последвала революция е неолитната революция / 2 ,стр.113/. В края на горния палеолит развитието на ловните технологии е довело до изтребване на цели популации и цели видове животни, което е подронило хранителните ресурси на палеолитното общество и е довело до ужесточена междуплеменна конкуренция. Тези два фактора са намалили населението няколко пъти. Отговорът на този кризис е бил преходът от присвояването ( лов и търсене), към производство (земеделие и скотоводство) и замяната на геноцида с зачатъчните форми на колективната експлоатация и своеобразната форма на симбиоза между племената на земеделци и войни. Ролята на вътрешно разнообразие в повече изиграват зачатъчните форми на земеделие ( за ритуални цели) и вероятно общението с домашни любимци.

Представите, близки до синергитическите модели на историята, са приложими не само към история на цивилизацията, но и към другите еволюционни процеси – към Универсалната история, включваща история на цивилизацията като съставна част.

Пример за досоциален еволюционен кризис и революция е „кислородната катастрофа” преди около 1,5 милиарда години./3/ Цианобактериите са обогатили първоначално възстановителната атмосфера на Земята с кислород, който е бил силна отрова за анайробните прокариоти. Анайробните организми са започнали да измират, което се вижда в частност от рязкото забавяне на процеса на натрупване на енергийните изкопаеми в този период. Сменят ги айробните форми на живот, които са представени предимно от еукариотите/4/, което е придало мощен импулс на живота на Земята. При това, еукариотите очевидно са възникнали много преди настъпването на кислородната катастрофа, но са съществували на периферията на биосферата във вид на разнообразие в повече, и само след обогатяване на атмосферата на кислород стават лидери в еволюцията.

2. Кризис на глобалния исторически атрактор.

Съгласно синергитичния модел на историята, развитието на земната цивилизация в протежение от стотици хиляди години се е движило от кризис в кризис, и, затова, може да се помисли, че в надигащият се нов кризис няма нищо особено. Действително, той твърде много прилича на предшестващите ендогенно-екзогенни кризиси. На определено технологично ниво се достигат границите на екстензивния растеж на цивилизацията. Това се съпровожда с изчерпване на ресурсите и екологичен кризис, което е ставало не един път, в частност напомня за посочения по-горе горнопалеолитен кризис. Изпреварващото развитие на технологиите води до нарушаване на техно-хуманитарния баланс ( тероризъм и пр.), което също не е ново. Какви са основанията да се предполага, че земната цивилизация я очакват необикновено дълбоки преобразувания и в този случай, ако тя преодолее надигащия се системен кризис? Може да се мисли, че става дума не за нещо друго, а за поредната цивилизационна революция, каквито е имало не малко в историята на човечеството. Обаче, очевидно цивилизацията я очакват действително безпрецедентни по дълбочина преобразувания и преживявания системен кризис не е обичаен цивилизационен кризис. Могат да се посочат ред съществени отличия на съвремения системен кризис в сравнение с предществащите цивилизационни кризиси.

Преди всичко, можем да отбележим, че има признаци на съвършено необичайни процеси, които очевидно се явяват отговор на цивилизацията на настъпващия кризис. Явление, нямащо аналог в историята- такова е спонтанното ограничаване на растежа на населението в условията на материално изобилие в развитите страни. Очевидно, такъв начин на преодоляване на демографския кризис няма прост контрагент в синергитичния модел на историята. Прецедентът създава предпоставки за относително безболезнено преодоляване на демографския кризис и в планетарен мащаб. Действително, пикът на демографският преход в планетарен мащаб е вече преминат /5/. И именно признаците за преодоляване на демографския кризис най-много са знаменателни, тъй като пренаселване на Земята е било един от най-опасните кризисни процеси. Така най-малко ни се струваше преди две-три десетилетия. Може също да се отбележи необикновената дълбочина на идващият системен кризис. Човечеството за пръв път има възможност да унищожи всичко живо на Земята. Но това са чисто външни или количествени отличия.

Качествената особеност на преближаващият кризис става явна, ако се разгледа цялата съвкупност от революции, които по своя път е преодоляло човечеството. Добре е известно, че в цялата предшестваща история продължителността на историческите епохи постоянно се съкръщава. Това явление е известно като ефект на ускоряване на историческото време. Освен това, промеждутъците между революциите се съкращават по закономерен начин, което дава последователност от точки, обладаваща свойства близки до автомоделност. На качествено ниво този извод е направен в книгата на И.М.Дьяконов / 6, стр.352/ и се е обсъждал от С.П.Капица /5/. Автомоделност на последователност от точки, означава, че промеждутъците от време между точките се съкращават в постоянна пропорция. Последователността е устроена навсякъде еднакво, само абсолютният мащаб от време е различен, тя сама себе си повтаря. От тук и названието – автомоделност. Идеалната автомоделна последователност от точки t n се описва с уравнението:

Във формулата /1/ :

Коефициента на ускоряване на историческото време е означен с α /алфа/, който показва колко пъти всяка следваща епоха е по-къса от предходната;

Т – продължителността на интервала от време,който описваме;

n – номера на революцията;

t^* – това е момента от време, който можем да наречем сингулярност.

Важно е да се отбележи, че трите параметъра α , Т , t^* – това е минималния набор от параметри, с който може да се опише общата автомоделна последователност. Формулата /1/ показва не нещо друго, а сходяща геометрична прогресия.

Лесно е да се види, че при n →∞ последователността tn неограничено се приближава към сигрулярната точка t^* без да я достига. Промеждутъците между крисисите или революциите близко до сингулярността се стремят към нула, а плътността им е безкрайна. След сингулярността еволюцията в автомоделния режим не продължава, а реално, разбира се, не може даже да я приближи, тъй като ситуацията, когато последователността от революции разделят дни или часове, няма смисъл. Къде се разполага очакваната сингулярност?

В уравнението /1/ има три неизвестни параметъра – α ,Т , t ^*. Може да се намери оптималният набор от тези параметри, ако се апроксимират вече известните точки на революциите { tn } по метода на най-малките квадрати:

Апроксимацията позволява също да се разбере, до колко реалните положения на революциите съответстват на автомоделността. За целта уравнението /1/ е удобно да се препише във вида:

Вижда се, че растоянието от n–тата точка до точката на сингулярност в логаритмичен мащаб трябва да е линейна функция на n.

Най-трудното в такъв разчет се явява избора на точки, съотвестващи на на цивилизационните кризиси и революции. Различните автори по различен начин си представят какво следва да се счита за революция в историята на цивилизацията. В тази статия са използвани данните, които се привеждат в книгите на И.М. Дьяконов /6/, в статията на С.П.Капица /5/ и в книгата на А.П.Назаретян /2/.

Всички тези работи използват системно-еволюционен подход към историята и са основани на обобщение на голям исторически материал. Без да се отчита, че в тези работи положенията на революциите се избират, като се изхожда от различни съображения ( и се наричат различно), получаваните набори са почти идентични и без труд могат да бъдат съгласувани и обединени. Неголеми затруднения са свързани с това, че във времевите редове /5/ и /2/ се срещат редки „прозорци” ( това показва анализът с използване на формула /1/). Но при обединяване на данните / 5,2/ всички „прозорци” акуратно се запълват. Времевият ред /6/ не съдържа „прозорци”, но обхваща данни, започвайки едва от горния палеолит и революцията тогава, а нашият анализ започва от възникването на хоминидите 4,4 милиона години по-рано. В разчетите се използва времевия ред, получен от обединението и съгласуването на данните от / 2,5,6/. При избора на набора от точки остана неточност, но тя е толкова малка, че не може да окаже съществено влияние на крайния резултат на анализа. Всички точки, които са използвани в разчета са приведени в:

Таблица 1. Революции в историята на биосферата и цивилизацията.

Ние добавихме в таблицата и кризисът и революцията от 1991г., тъй като действително се осъществиха революционни изменения на нивото на техно-хуманитарния баланс – крах на социалистическата система с последвалото прекратяване на хладната война и рязко снижаване на нивото на ядреното оръжие и ядреното противопоставяне, от друга страна – извърши се рязък технологичен скок – реализира се световната интернет мрежа. Но тази последна точка не използвахме в разчетите, тъй като не е опомената от други автори. Резултатът от апроксимацията е приведен на рис.1.

По хоризонталната ос е нанесен номера на революцията, като се започне с възникването на първите хуманоиди t0 = 4,4 мил.години.По вертикалната ос е нанесено разстоянието от tn до t^* в логаритмичен мащаб. Добре се вижда колко точно разположението на революциите следва автомоделността ( при точна автомоделност точките трябва да лежат точно на една права.) Любопитно е, че точката 1991г. почти идеално ляга на екстраполацията на автомоделната зависимост – предсказаната дата е 1994г. Разчета дава показател на автомоделност α = 2,42 и положение на точката на сингулярност t^* = 2027г .

При опита да се определи достоверния интервал на величината t^* възникват трудности, тъй като отсъства информация за грешките при определяне на величините tn . Качествена оценка на грешката може да се получи, като се използват за изчисление разни участъци от последователността от точки tn. Такава оценка дава стойност на грешката от около 20-30 г.

Въпреки че мисълта за автомоделното съкращаване на продължителността на историческите епохи и за съществуване на сингулярност на историята не е нова /6,5/, количествени оценки на α и на t^* не е извършвана. Трябва да се отбележи, че автомоделността в разпределението на революциите твърде много напомня на свойството автомоделност на растежа на световното население, което детайлно е изследвано от С.П.Капица /5,7/ и очевидно тясно е свързана с тях.

Може да се каже, че, въпреки кризистния характер, цялата предшестваща история на човечеството следва единствен гладък атрактор, характеризиращ се с автомоделно ускорение на историчеческото време. Понятието за атрактор обикновено се определя като траектория в пространството от състояния на системата, към която се стремят всички реални траектории ( 8, стр.13). Тук понятието атрактор има именно този смисъл. Атракторът на историята се явява идеална автомоделна последователност, около която флуктуират точките на реалните революции.

Очевидно ние се намираме в непосредствена близост от сингулярността на автомоделния атрактор на историята. Какво означава това? Тъй като сингулярността се предсказва за 2027г., може с увереност да се каже, че времето на автомоделната история е вече изтекло и ще изтече в близко бъдеще. Затова приближаващият се еволюционен кризис – това не е обичайният еволюционен кризис, каквито е имало много, това е кризис на самия атрактор на историята на цивилизацията.Може да се каже, че това е кризис на самия предходен многомилионен кризисен характер на развитието на разума на Земята, кризис на кризисите. Трудно е да се правят далечни прогнози за развитието на цивилизацията, но едно предсказание може да се направи с пълна определеност: ефект на ускорение на историческото време повече няма да има, тъй като се намираме близо до точката, в която скоростта е формално безкрайна. Сега характерът на еволюцията неизбежно трябва по най-дълбок начин да се промени, историята трябва да премине през точката на сингулярност и да тръгне по съвършено ново русло.Важно е да се отбележи, че преминаването през точката на сингулярност не означава непременно и неминуемо катастрофа за човечеството. Това означава само, че характера на еволюцията на човешкото общество трябва радикално да се промени. Цивилизацията ще влезе в нов ръкав на историята. По-скоро, точката на кризиса на глобалния атрактор на историята се явява точка на бифуркация – възможни са различни резултати на преодоляване на точката на сингулярност и са възможни разни траектории на развитие в постсингулярната история. Глобалната катастрофа, за съжаление, се явява една от възможностите.

3. Кризис на атрактора на планетарната история.

Анализът на автомоделността на историята на основние на формулата /1/ може да се задълбочи, ако заедно с революциите в история на цивилизациите се разгледа цялата последователност от биосферни революции – планетарната Универсална история. Внимателният анализ показва, че по-голяма част от биологичните революции съвпада с границите на така наречените геологически ери. Биосферните революции започват с възникване на живота 3,8 – 4 милиарда години по-рано /9/. Следващото съществено събитие е била кислородната катастрофа с последващото възникване на еукариотите и, вероятно, примитивните многоклетъчни организми, преди около 1,5 милиарда години /3,4/. В началото на палеозоя се е извършил така наречения кембрийски взрив, в хода на който са възникнали почти всички съвременни типове и класове живи същества, включително гръбначните /10/; началото на мезозоя – това е измирането на крупните земноводни и начало на царството на динозаврите /11/; началото на кайнозоя – това е измирането на динозаврите и начало на царството на млекопитаещите /12/; началото на неогена съвпада с възникването на човекоподобните маймуни и съвременната фауна /12/. Пълна справка на революциите на планетарната история е приведена в Табл.1.

Въпреки, че човекът се явява рожба на биосферата, предварително не е очевидно, че съвместият анализ на биосферните епохи заедно с историческите има смисъл. Резултатът от анализа на планетарната Универсална история с помощта на формулата (1) е приведен на Рис.2.:

Очевидно е, че автомоделността има място с удивителна точност по протежение на всичките 3,8 милиарда години историята на биосферата, включвайки историята на човечеството ( с две неголеми нарушения, които не предизвикват удивление, тъй като става дума не за точна автомоделност, а за автомоделен атратктор). Най-доброто приближение дава коефициент на автомоделност α = 2,66 ( което е удивително близо до числото е 2,718). За сингулярната точка се получава стойност t^* = 2004 г., което е много близо до 2027г., получено на базата на анализа само на човешката история. Разликата между тези две дати се определя от мащаба на грешката на прилаганата математическа процедура.

Може, разбира се, да се каже, че историята на човечеството е нещо толкова отлично от геологическите или биологическите епохи на Земята, че опитът да ги разглеждаме в рамките на единен числов модел не е нищо повече от чиста нумерология, а получаващата се автомоделност е просто резултат от няколко случайни съвпадения. На това нищо не може да се възрази, не е изключено, наистина да е така, но съвпадението изглежда твърде малко вероятно. В края на краищата, наблюдаемият ефект изисква обяснение: защо биосферните епохи заедно с историческите периоди на развитие на цивилизацията образуват единна автомоделна последователност? Може да се предположи, че полученият резултат не е случаен: цялата еволюция на биосферата и , след това, ноосферата, действително представляват единен процес, подчиняващ се на единен дълбок еволюционен закон, главното проявление на който представлява автомоделното ускорение на еволюцията. Тук, разбира се, не бива да не припомним идеята на В.И.Вернадски за това, че разумът продължава геологическата история на Земята.

Тази чисто качествена идея има тук съвършенно недвусмислено количествено изразяване. И ето как изведнъж сега на този единен автомоделен процес е дошъл края. Не само историята на човечеството, но и цялата планетарна еволюция трябва да поеме по някакво съвършенно ново русло. Затова съвременният системен кризис на цивилизацията – това е кризис на глобалния планетарен атрактор на Универсалната история, а не само на атрактора на историята на човечеството.

4. Предбиологическа еволюция и хипотеза за кохерентен галактически произход на живота.

Ако искаме да бъдем последователни, анализът трябва да продължи. Възникването на живота на Земята е предшествано от фазата на предбиологическата химическа еволюция. Академик Е.М.Галимов твърде убедително, както ни се струва, аргументира гледна точка, съгласно която предбиологическата еволюция, възникването на живота и биологическата еволюция представляват единен процес, в основата на който лежи диспропорционирането на ентропията на основата на трансферабелността и еволюционния консерватизъм в стационарните неравновесни системи /9,гл.3/. Затова е естествено да се предположи, че автомоделният атрактор трябва да обхваща и предбиологическата еволюция. Но, оказва се, че това съвсем не е така. По съвременни представи, животът на Земята е възникнал практически мигновено спрямо геологическите мащаби, веднага след като са възникнали подходящи условия. За предбиологическата еволюция остава кратък период от 4,1 до 3,9 милиарда години назад / 13/. На рис.3.

на това съответства неочаквано изкривяване на еволюционната крива по-ниско от точката на възникване на Земята ( „щека” ).

Как да се отнасяме към тази явна аномалия?

Може, разбира се, да кажем, че ние до някъде лошо познаваме предбилогическата еволюция, ето защо не бива да се учудваме. Нали никой не може да даде теоретична оценка на времето на възникване на живота. Обаче, можем да разгледаме някои хипотези, свързани с тази аномалия.

Да предположим, че предбиологическата еволюция, възникването на живота и следващата биологична еволюция, действително представляват в някакъв смисъл единен процес. Е.М.Галимов /9,стр.129/. По негово мнение, предбиологическата еволюция би могла да се помести в тези много милиони години, които и предоставя за това геологията. Да приемем, че това е така. Тогава трябва да обясним, защо веднага след възникването на живота еволюцията като че заспива най-малко от порядъка на милиарди години. Това е непонятно и неочаквано, нали цялата последваща история на биосферата показва, че колкото е по-висша организацията на системата, толкова по-бързо тя еволюира, а всяка жива система е организирана по-високо, отколкото предбиологическата. Ние не можем да предположим, че това е станало по някакви случайни причини ( изведнъж на Земята са настъпили лоши условия) , тъй като първите стадии на биологическата еволюция имат продължителност, която точно ляга в единната автомоделна скала на времето. Тогава ние сме длъжни да предположим, че цялата автомоделна скала на времето е чиста случайност.

Да предположим, че, напротив, началната скорост на еволюцията на живота е била в някакъв смисъл съвършено нормална ( което се потвърждава от съществуването на единна автомоделна скала на времето). Тогава скоростта на предбиологическата еволюция се оказва необяснимо висока. Така, във всяка от разгледаните възможности получаваме противоречие. Извънредната краткотрайност на предбиологичната еволюция на Земята изисква специално обяснение.
Екстраполацията на автомоделния атрактор дава за продължителността на предбиологическата еволюция примерно 5,5 милиарда години. В историята на Земята толкова продължителна еволюция е невъзможно да се вмести.Обаче може да се предположи, че предбиологическата еволюция действително е продължила, както се очаква 5,5 милиарда години, но не на Земята. Очевидно, това е могло да стане на планети от земния тип около други, значително по-стари, отколкото Слънцето, звезди. На Земята животът би могъл да попадне в резултат на процеса на панспермия. За възможността за панспермия говори намирането на метеорити, намерени на повърхността на Марс /14/ и намирането в тях на органични вещества с аномален състав на изотопите на въглерода /15/. Обогатяването с изотопа С13 може да има както биогенен /16/, така и абиогенен /17/ произход, но става дума за намиране на следи от извънземни живи организми /16,17/. Теоретичният анализ, проведен от А.В.Архипов /19/, показва, че не само междупланетен, но и междузвезден пренос на вещество може да бъде достатъчно ефективен. Затова хипотезата за панспермия не изглежда съвършенно произволна. Нарушаването на автомоделността на еволюцията във вид на аномалия „щека”( рис.3) предава на хипотезата на панспермията актуалност.

Но има ли достатъчно време на толкова продължителна предбиологична еволюция дори и на другите планети? Тук се получава твърде интересен резултат. Плоската подсистема от звезди на нашата Галактика – галактическия диск – е започнала да се формира от преди 10 милиарда години /20,21/. Именно в галактическият диск се разполагат звезди, които съдържат достатъчно количество тежки елементи за формиране на планети от земния тип. Оказва се, че екстраполираното начало на предбиологичната еволюция ( 5,5 + 3,8 = 9,3 милиарда години) почти точно съвпада с началото на формиране на галактическия диск. Получава се, че за това, да успее към появата на Слънцето, предбиологическата еволюция трябва да започне на най-първите планети от земен тип, почти едновременно с възникването на самата Галактика.

Удивително неслучайният вид на атрактора на планетарната еволюция на Земята навежда на мисълта за това, че той се определя от много фундаменталени, но още непонятни закони на еволюцията. Законите на еволюцията са универсални за Вселената, затова автомоделния атрактор може да има универсален характер. Това означава, че еволюцията със същата автомоделна скала на времето се реализира не само на Земята, но и на другите планети. Тогава от това, че екстраполацията на автомоделния атрактор на еволюцията почти съвпада с началото на формиране на галактическия диск, следва, че Слънцето може би е една от първите звезди в Галактиката, в близост на която автомоделната еволюция е достигнала своята сингулярна точка. Ето защо вероятността за това, че цивилизацията на Земята се явява въобще първа или една от първите в Галактиката, не е изчезващо малка. Но е излишно да се напомня, че възможност не означава необходимост.

Ако ние предполагаме, че процесът на панспермията на живота може да бъде ефективен ( за което говори малкото време за зараждане на живота на Земята), то трябва да се очаква, че ефективен трябва да бъде и процесът на панспермия на продуктите от предбиологичната еволюция, тъй като предбиологическите системи трябва да бъдат по-малко чувствителни към неблагоприятните фактори на космическото пътешествие: вакуум, космически излъчвания и пр. Но от тук следва, че предбиологическата еволюция на различните планети в Галактиката не може да е протичала независимо. Още щом някъде е възникнал сполучлив предбиологичен продукт, например устойчива автокаталитична система, той в космически много кратък срок ( от порядъка на стотици милиони години) по пътя на панспермията се е разпространявал на всички други планети, също намиращи се в състояние на предбиологична еволюция. Там той би трябвало да встъпи в конкурентна борба и да победи по-несъвършените предбиологически системи на планетата и да предвижи еволюцията напред. Този механизъм би следвало да доведе до синхронизация и унификация на предбиологическата еволюция във цялата Галактика, което в края на краищата неизбежно ще води към това, че животът в цялата Галактика ще възникне по масов начин, на единна молекулярна основа и практически едновременно навсякъде, където има подходящи условия. Това явление може да се нарече хипотеза за кохерентното възникване на живота. Любопитно е, че след галактичното възникване на живота, образуването на живота в процеса на естествената предбиологична еволюция става много малко вероятно явление. На всяка планета пригодна за живот, естествената предбиологична еволюция, при все че започва, не може да се конкурира с много по-бързия процес на панспермия.

Възможо е именно това да е станало на Земята. Интересно, че хипотезата за кохерентното възникване на живота почти точно съотвества на хипотезата на известния астрофизик и астроном В.С. Троицкий за едновременото възникване на живота в Галактиката /22/, която е предложена от него, наистина, просто като алтернативна хипотеза за постоянното възникване на живота и на основание на аналогията: нали и други процеси като рекомбинацията на водорода, началото на звездообразуването и пр. са ставали синхронно във цялата Вселена.

5. Заключение.

Проведеният анализ показва, че преживяваният сега системен кризис на цивилизацията в най-простия случай означава край на глобалния 4-милионен автомоделен атрактор на човешката история, но може също така да означава край на 4-милиардния атрактор на развитие на земната биосфера или даже да бъде планетна финална точка на общогалактическия процес на еволюция, който е започнал от времето на образуване на галактическия диск. Ние сме се приближили плътно към края на единна автомоделна скала на времето, обхващаща всички тези процеси. Затова преживяваните сега събития означават преход на съвършенно нова еволюционна траектория от исторически до галактически мащаб, което определя и драматизма на съвремения исторически момент. В заключение ще отбележим, че получените резултати водят до поставянето на ред нетривиални въпроси, някои от които са изброени тук без детайлни пояснения:

1. Необходим е критичен анализ на положенията на избраните експериментални точки ( революции ). Защо именно тези точки образуват автомоделна последователност, какво е общото в тях? Защо всяка революция води до стандартното ускорение на историческото време, още повече с показател, близък до числото е? С какви количествени характеристики на кризиса и революциите това е свързано?

2. В какво конкретно механизмът на кризиса на автомоделният атрактор на еволюцията се отличава от механизма на всички други еволюционни кризиси?

3. До колко е ефективен механизмът на предбиологическата панспермия? Какви са характерните времена на този процес?

4. Има ли животът в Галактиката обща молекулярна основа? Обща киралност? Това се явява критичен тест за хипотезата за галактическото кохерентно възникване на живота.

5. Универсален ли е автомоделният атрактор за еволюцията? С други думи, задава ли той скала на времето на еволюцията, която ще работи и на други планети?

В заключение авторът изразява благодарност на Л.М.Гиндилис, В.В. Каюзитинский и А.П.Назаретян за полезното обсъждане и поддържката на настоящата работа.

Литература

[1] Яхнин. Е. Д. Люди! Впереди пропасть. // Тайдекс Ко, Москва, 2002.
[2] Назаренян. А. П. Цивилизационные кризисы в контексте Универсальной истории. // ПЕР СЭ, Москва, 2001.
[3] Лопатин. Н. В. Древние биосферы и генезис горючих ископаемых. // В кн.: Палеонтология и эволюция биосферы. Труды XXV сессии всесоюзного палеонтологического общества, С. 46–50. Наука, Ленинград, 1983.
[4] Соколов. Б. С. Органический мир на земле на пути к фанерозойской дифференциации. // Вест. АН СССР, №1. С. 126-145, 1976.
[5] Капица. С. П. Феноменологическая теория роста населения земли. // УФН, Т. 166. С. 63-80, 1996.
[6] Дьяконов. И. М. Пути истории. От древнейшего человека до наших дней. // Восточная литература, Москва, 1995.
[7] Капица С. П., Курдюмов С. П., Малинецкий Г. Г. Синергетика и прогнозы будущего. Издание третье. // УРСС, Москва, 2003.
[8] Физическая энциклопедия. Т. 1. С. 13. Советская энциклопедия, Москва, 1988.
[9] Галимов Э. М. Феномен жизни: между равновесием и нелинейностью. Происхождение и принципы эволюции. // Едиториал УРСС, Москва, 2001.
[10] Келлер Б. М. Палеозойская группа (эра). // В кн.: {{БСЭ}, {Т}. 19}, С. 106-107. Советская энциклопедия, Москва, 1975.
[11] Муратов М. В., Вахрамеев В. А. Мезозойская группа (эра). // В кн.: БСЭ, Т. 16, С. 6-8. Советская энциклопедия, Москва, 1974.
[12] Шанцер Е. В. Кайнозойская группа (эра). // В кн.: БСЭ, Т. 11, С. 185-186. Советская энциклопедия, Москва, 1973.
[13] Orgel L. E. The origin of life – How long did it take? // Origins Life Evol. Biosph., V. 28. P. 91-96, 1998.