За Яворов – един от търсачите на безсмъртие

Статията е представена на Национална научна конференция ” 135 години от рождението на П.К.Яворов”

Това е един нов поглед над творчеството и вечно търсещия дух на поета. Яворов слага край на живота си , но това не го прави отрекъл се от живота. Творчеството му и най- вече символиката на поезията му показват ярко неговото непримиримо търсене на смисъл, на идея, която да оправдае съществуването. Поетът преминава през различни етапи – от призванието на бродник, който буди трогва с поезията си, през отдаване на сили и вяра пред олтара на Родината, до онази- вечната и святата- любовта…, зада стигне до изводите, че всичко е тленно и преходно, а човешкият дух, безсмъртен и вечен, е обречен на крайност.

Във време, когато светът си задава един от най- важните въпроси: Накъде вървим и дали ще оцелеем?, когато извън рамките на националистическите, религиозните, политическите и икономическите проблеми се изправяме пред най- страшния- оцеляването на човечеството като цивилизация, когато (и едва в 21 хилядолетие! ) можем да определим със сигурност най- висшата ценност – разумът и силата му да променя и облагородява, се обръщаме към търсачите на безсмъртие – учени, философи, гении на перото, изразяващо човешката воля. Търсачи на безсмъртие! На пръв поглед, чувайки този израз, го асоциираме с нюанси, които ни препращат към търсачите на философския камък преди векове, към търсачите на чудеса и вълшебства. Може би асоциациите не грешат. „ Смъртта е последната точка. Всъщност е чувство за безвъзвратна загуба на близък човек… Смъртта е усещане за безкрайна самота…” казва Рей Курцвел, а Блез Паскал в своите „ Мисли” през 1670 година пише: „Човекът е само тръстика, най- крехката в природата, но е мислеща тръстика. Не е необходимо да се опълчи срещу цялата вселена, за да бъде смазан. Малко пара, капка вода могат да го убият. Но дори вселената да го смаже, той пак ще остане по- благороден от тази сила, която го убива, защото знае, че умира. Докато вселената още не знае за своето надмощие над него.”( 4)

Отношението към смъртта определя отношението към живота. И това не е максима, достатъчно хубава да я сложим като статус в социална мрежа, а житейска истина, изстрадана и потвърдена най- ярко в творчеството и в житейския път на творците. Гьоте, Толстой, Пушкин, Райнер Мария Рилке, Тургенев и Александър Блок и още много, неизброимо много творци са писали, съпреживявали, въставали срещу смъртта. Смъртта като край – окончателен и безвъзвратен- поставя в много по- широк аспект въпроса за смисъла и безсмислието на житейския път.

Разбира се, да се обсъди подобна тема в днешно време, никак не е ексцентрично – напротив. Днес, без човек да е философ, учен или специалист в подобна насока, има задължително собствено мнение и разбиране за смъртта и смисъла на живота или поне се е зачислил към най–широко разпространените схващания по тези въпроси. Това, което създава обаче великите личности на едно време, е по-скоро тяхната различност, различната дълбочина на погледа им към ценностите, бита, обществото, живота и смъртта. Когато се сблъскаме с отговори, дадени ни преди векове, отговори, за които мнозина не са готови и днес, тогава наистина можем да употребим думата гений.

Съвсем накратко ви пренасям в България след Освобождението и в нейните литературни среди. Националноосвободителните борби са преобладаваща тема. Всички още са силно обсебени от нуждата от свобода, национална идентичност и чувство на сплотяващ патриотизъм. През 90-те години на 19 век българската литература възприема някои модерни за времето идеи, тя вече иска да навакса пропуснатото, да се докаже пред света. Това е един период, в който много таланти са се разгърнали, но и много такива са се изгубили в онова желание да овладеят нещо несвойствено и модно, нещо изменчиво и противоречащо на тях самите, нещо, което ги е плъзнало по повърхността.

Носители на голяма част от новите идеи са писателите и поетите около списание “Мисъл” – д-р Кръстев, Петко Тодоров, Пенчо Славейков, Пейо Яворов. Те заявяват неудовлетвореността си от колективистичните патриотични стремежи на предишната епоха и се насочват към универсални ценности. Литературната критика нарича това първо поколение на българския модернизъм “индивидуалисти”. В неговата среда се оформят и първите прояви на символизма в българската литература. Наред с Яворов, Теодор Траянов е разглеждан като основател на това течение, към което принадлежат и Емануил Попдимитров, Димчо Дебелянов, Христо Ясенов и др.

Но какво отличава Яворов, защо не напомня той на никой?

Ето какво споделя поетът : “Подир въстанието в 1903 г. аз си преживях моята криза. От какво естество е била тя? То е било, може би, крушение на моите социални възрения, от една страна, на моите патриотически мечти, от друга; душевен потрес от страшната македонска действителност през оня период; загуба на другари, преживени ужаси, тревоги… Всичко това прави да погледнеш цялата действителност с един съвсем нов поглед. И после – това срастване с мисълта за смърт, това висене над гроба (или нещо подобно): то правеше да преживея една вътрешна криза, от която излязох с една съвсем друга душа… Тогава, естествено, аз потърсих изново поезията.” – споделя поетът. ( цитат по М.Арнаудов)

Отговорът се корени по-скоро в неговите собствени причини да посегне към перото, отколкото в стила му или приноса му към някое литературно течение. Той не описва живота, не възпява и не изпраща послание… В своята поезия той търси! Търси вечност, търси смисъл в иначе сторилия му се пошъл живот, търси смъртта, за да я разгадае.

„Какъв е влогът на Яворов в нашата литература?” – се пита Атанас Далчев, сериозно различен по възгледи, но отговарящ си по начин, който дава отговори и на нас: „Той внесе в нея мисълта; не философията и ясния светоглед с неговата йерархия от ценности, както Пенчо Славейков, а съмнението и мисълта, която непрекъснато дълбае и не може да се успокои върху нищо” и допълва „Яворов внесе в нашата литература безкрайната тревога на “свръхземните въпроси”; безизходния кръг на страданията; призракът на смъртта, който превръща в призрак на света; ужаса от самотата и още по-големия ужас от съзнанието, че никога и никъде не можеш да бъдеш сам: мотива на раздвоението.” (2)

Търсенето на отговора на най-важния въпрос е направило Яворов един неразбран, дори от своите, поет. В момент, когато според мнозина, битките са минали и е време да се живее, той е започнал своята най –страшна битка – тази за свобода на собствената личност, свобода от заблуди, свобода от ограниченията, наложени ни от собствената ни тленна същност. Неговите размисли върху смъртта са впечатлили всички по един или друг начин, но за съжаление не са ги събудили. Трудно се печелят съмишленици с невидим и могъщ враг.

В обзора си за българската литература през 1906 г. Никола Атанасов характеризира “Безсъници” на Яворов с думите: „Елегантно издадените “Безсъници” на г. Яворова са изобилно снабдени с всички познати и непознати емблеми на смъртта. “Боже мой, си казваш неволно при вида на всички тия страхотии, – нима бедният поет нищо друго освен мъртъвци в живота си не е виждал и срещал!” – И, като разгърнете сборника, вие навсякъде срещате лед, кръв, скреж, пак кръв, смърт, смърт… /…/ Да, призракът на смъртта е оня страшен вампир, който души поета, преследва го всъде, като е преобърнал целия му живот в непрекъсната мъка.”(1) Този основен акцент на Яворов върху идеята за смъртта е коментиран и от други критици- Др. Друмев пише в рецензията си за “Безсъници” следното: “Смъртта” е една поема на ужасите и хладните тръпки. Поетът среща на всяка стъпка хладния и кухия призрак на смъртта и ето ужасът му расте, усилва се, прониква в най-тънките нишки на нервите му. Където и да погледне, в живота, в пустинята, в светлината, в мрака, във вековете – навсякъде той среща дълбокия, тъмния, бездънния поглед на този безформен, величествен, безначален и безконечен призрак.”(3)

Смъртта при Яворов обаче не е цел, нито средство за създаване на зрелищност, тя е ключ. Ключ към истината, вечността. Той иска отговори, чрез които да проумее, кое ще го освободи от угнетяващото чувство за безсмислие и така, бродейки из кривите пътечки на личността и нейните най-съкровени ценности, на пътя му застава онзи образ, пред който не е нужна поезия, за да признаем, че всички немеем от страх.

В Яворовата поезия смъртта не е само „ ужасен призрак”. Смъртта е многолика, поета иска да я разгадае, да се сприятели с нея, да погледне отвъд нея към вечността, да я надмогне. Идеята, че тя властва над всичко, че дебне отвсякъде и никой не и е избягал: ни богат, нито беден, нито храбър, нито дори свят, ражда коварното усещане за безсилие.

„И в сънища нерядко

аз виждах този призрак: из тайния предел

на ада скелет, идещ в нощ – черна плащеница,

самата нощ, бих казал, наметната повихрил

над плахата вселена; – с размахана коса

по всички хоризонти, всемощна, безпощадна,

на молния подобна.”

(„Смъртта”)

Може да се каже, че в стихотворението срещаме смъртта с всичките ù лица и маски. Един от образите обаче е различен – без излишно помрачаване на картината, с описание дори нежно, поетът постига едно вцепеняващо разкритие. Смъртта е самотна, единствената вечна сред всичко тленно. А ние и нашите светове сме толкова мимолетни и незначителни, сякаш сме нейни сънища, като сапунени мехурчета в безкрайната вселена:

„Една мечта самотна,

проследила тревожно, от себе си пленена,

виденията свои далеч от век на век.

И наедно с диха й, на всеки миг вълшебно

из хаосите никнат в плът сънищата нейни.

И всеки миг умира тъй също някой свят,

в плът неин сън облечен.”

Страховит е не образът на самата смърт, ужасяваща е истината, която ни е поднесена наготово. Защото, докато никой не я разгадае, не я узапти, смъртта ще властва над всичко, времето ще е винаги крайно малко, а човеците като светулки-еднодневки ще просветват и угасват.

В един от анализите си Едвин Сугарев (5) пише: „човекът в стиховете на Яворов е сам, сляп, безприютен и преди всичко – обречен. Тази обреченост обаче не се дължи на исторически или социални обстоятелства, или пък лична карма: това е екзистенциална обреченост – като съсъд на безсмъртния дух човекът е обречен поради своята тленност, обезсмислен поради изхабяващата мощ на самото живеене, неспособен дефинира самия себе си, тъй като вътрешният му свят е разкъсван от противоречия – или, ако си послужим с думите на Яворов, в гърдите му живеят две души – “душа на ангел и на демон”. Осъзнаването на това обричащо съжителстване обаче прилича на върха на айсберга: конфликтът между двете начала се простира и дълбоко в подсъзнателното – поради което човек е неспособен да осмисли собственото си съществуване и да постигне целите си, тъй като смисълът на всяко негово действие се разпада в тези противоречия и тъй като над него виси като брадва въпросът: и какво от това.”

Всяка човешка борба, емоция, страст е напълно безсмислена без безсмъртието на личността, което би ù дало крила да се разгърне в най -истинския си вид.

Изграждайки литературния образ, Яворов вплита собственото си терзание и нескончаемото търсене на отговори. Всеки щрих извайва диалектическо единство между автор и творба и го превръща във фрактална илюстрация на живот в живота, свят в света, до достигането на крайния граничен аспект- духовната вселена срещу действителността. Изправен пред изключителната сложност да предаде целия калейдоскоп от мисъл и емоция, поетът използва багрите на символизма и извайва една картина колкото лична и съкровенна, толкова и общочовешка и достъпна чрез универсалния код за разбиране- сякаш от думите никнат петната на Роршах, достъпни за всеки, но многопластови и индивидуални в посланието си. Един щрих е универсален: Човекът- бродник в оставащото и след него. А какво остава?- спомен, идея, любов или лист обрулен в недрата на времето…, душата сама срещу себе си и срещу жестоката крайна на всичко.

„ Тик- так, тик- так!”- и редно, минута след минута,

Като след капка капки, се слива с вечността;

Крила над мене маха- невидима, нечута-

И жар- чело прохлажда замислена смъртта.”

(„ Часовник”)

„ Животът ли? – ах – той един е ! –

И ти не искаш да премине

Без диря някаква в света!…”

( „Сърце, сърце, смири е клето”)

Смъртта е застанала в края на пътя и сочи обвиняващо с костеливия си пръст към стъпките в пясъка на времето, които всеки от нас оставя, а поетите са длъжни да ги превърнат във вечност. И въпреки привидното примирение „ И стало мне безпощадно ясно, жизнь прошумела и ушла” ( Александът Блок) „в концепцията за смъртта централно място заема жаждата за безсмъртие” ( Унамуно).

Безсмъртието винаги е лично! В корелация със смъртта то води до осмисляне на житейския път и е търсено в основните аспекти на проблема смърт- безсмъртие: смъртта и живота; смътта и любовта; смъртта и страха; смъртта и героизма; смъртта и вярата и т.н. Поети, философи, мислители, значими общественици са определяли идеите и смисъла на дните си в тази корелация. Яворов не прави изключение. Неговият силен дух разкъсва булото на ежедневието и прозира отвъд, за да си задава най- трудните въпроси; да посвети живота си на бурните огньове на времето; да търси пристан в най- нежните и романтични чувства; да съпреживява радостите и мъките на ближния и на рода си; да търси, да търси оново разковниче, което ще му даде покой и ще приюти неспокойния му дух. Но възможнен ли е покоят, когато „… най- голямата несправедливост за човека е, че той има възможност да бъде единна и неповторима индивидуалност със своя ярка хубост и … да изчезва така леко като насекомите, цветята ,есенните листа.” ( 4, 440)

„ Смъртта- ужасен призрак! …

… По- късно аз разбрах

началото и края на цялата човешка

тревога под небето; – че също тъй пред нея

трепереха и старци, отдавна своя дял

отзели на земята, и млади в свидна пролет

на крехката си младост.”

(„Смъртта”)

Пред този призрак, „ понесъл се напред , в следите на живота” се издигат крепости, крепости от костите на жестокостта човешка или от запалени свещици на мирова добродетел; от обладания страх на хилядите или от шепите злато за откуп безсмъртие. „ Боричкания, сълзи , кърви,// последни сме- да бъдем първи!// Човешка суета.// „ Честит „ бил царят, „ клет” бил робът,// не е ли и за двама гробът// единствена врата?”( 3) Човешко, твърде човешко и до болка познато. Пред смъртта поетът застава като пред олтар, на който е пренесъл горестната песен на своята самотност:

„ ……… Но вместо да намеря

там празник на живота, тържествен и безкраен,

в лице смъртта погледнах: тя беше светлина

на пролетното утро, отвеки съчетана

с мъглата подранила на есенната вечер.

Тя беше само поглед, чиято дълбина,

загадъчно бездънна, сияе отразена

над нази в небосвода. Тя бе едно велико

мълчание сред всичко- сковало всеки ек

по цялата вселена….”

(„Смъртта”)

Сякаш мълчанието не е нищо повече от самите нас. Яворов дълбоко чувства тази мълчалива вселена – човекът. И макар да я обвиваме с шумните одежди от страсти и неволи, от идеали или дребни боричкания, тишината ú кънти и пронизва с безнадежност.

„ В този шеметен полет

смъртта в лице погледнах- душа на вековете,

свръхсмисъл вековечна: погледнах я с цената

на всеки страх от нея, с цената на страхът

и смисъла в живота. И бягат пак тълпите

пред майката велика, и кретам аз магесан

от нея – и след нея- по своя земен път…”

(Смъртта)

Огорчен и ограничен е човешкият дух от безизходността на своята крайна. Няма надежда. Поетът не вярва в задгробния свят или в прераждането. Светът е тук и сега, а мисълта за неговата мимолетност го прави още по- жадуван и желан. Но тази мисъл не дава и покой на дарените с призвание, защото ги изправя пред дилемата на собствените избори, избори, които са изчистени от дребнотемие и са заредени със съдбовност.

„ Животът и смъртта крила са ми предвечни,

размахани задружно – близки и далечни

предели аз не виждам сред размаха свой …”

( Песента на човека)

Търсенето на изцеление е занимание самотно, умирането- също, безсмъртието- задължително. Човекът като лист обрулен е оставен да полегне на земята или да полети с първия повей на копнежа. А копнежът се ражда от жажадата за живот, от безсмъртието , разбирано не като абсолют, а като движение. В борбата със смъртта остава споменът, въплатен в мислите на любимите, в музиката на стиховете; остава идеята, пред която полагаш живота си в името на другия, която ражда героизма или позора; остава пронизващата тишина от вечния бродник, търсещ искрицата надежда.

„ Все куй копнение в духът,

все туй скиталчество из път,

на който не съзирам края.

И поглед вечно устремен

напред, към утрешния ден,

без там пристанище да зная…”

( Копнение)

Пламена Танева Колева, Марияна Манолова Кривошапкова

СНЦ „ SUB SPECIE AETERNITATIS-2011”

Използвана литература:

1. Атанасов Никола, Българската литература през 2006 г., сп. Българска сбирка, 1907,

г. XIV, кн. 1, с. 26-27.

2. Далчев Атанас, И най-сетне сърцето умира, София: Захарий Стоянов. 1998: 147-148.

3. Друмев Д., Безсъници на П. К. Яворов, Ново общество, 1908, кн. 5, с. 320-330.

4. Каранфилов Е., Смъртта и човешките характери в литературата, сп. Съвременник бр.4,

1986.

5. Сугарев Е., Фигурата на смъртта в поезията на П.К.Яворов, в сайта на НБУ,

http://ebox.nbu.bg/nuova/view_lesson.php?id=10

6. Яворов П.К., Подир сенките на облаците, Народна младеж, София , 1966

7. Яворов П.К., Личните бележници на Яворов, Захари Стоянов, 2008